Международна програма за управление на устойчивото развитие

Woudschoten Conference Center, Нидерландия

9-16 юни, 2001

Oще през 1996 г. някой от Фондация ТАЙМ бе намерил информация за този едноседмичен курс на холандската Фондация “Предизвикателства пред устойчивото развитие”. Целта звучеше много интересно: да се обучат участниците на техники за постигане на консенсус и диалог между представители на различни заинтересовани страни, за разрешаване на конфликтите на интереси, които възникват в контекста на приложение на устойчивото развитие. Точно тава се мъчеха да правят хората във Фондация ТАЙМ – да събират заедно на масата на преговорите всички, които имат отношение към развитието на дадена общност и да се търси “златната среда” на всички (често противоречиви) интереси. Това обаче беше трудно. И ето – този курс, който обещаваше да ни научи как да се провежда такъв процес, че да може да се постигне тъй желаният консенсус. Не беше и само това. В курса се очакваше да има около 50 участника - хора на сравнително високи позиции в различни типове организации и институции от цял свят. Каква по-добра възможност да се запознаем с толкова много различен опит и с резултатите от толкова много различни усилия да се стимулира устойчивото развитие. Условията за участие се оказаха доста трудни. Таксата за самия курс бе 5700 евро, плюс разходите за транспорт до Нидерландия. Организаторите даваха възможност да се кандидатства към тях за стипендия за стойността на курса, но изрично бе упоменато, че транспортните разходи много рядко се поемат - дори и при одобрена стипендия. И така започна търсенето на подходящата възможност да се осигурят средствата поне за път. Институтът за устойчиви общности разбра полезността от участието в това обучение за представители на Фондация ТАЙМ и прие бюджетното перо за пътни разходи. Благодарение на това, през март 2001 Милена Танушева - сегашният временно изпълняващ длъжността изпълнителен директор във Фондация ТАЙМ подаде документи за кандидатстване за стипендия. Велеслава Абаджиева “изпълнителният директор в оставка” вече работеше за Посолството на Кралство Нидерландия, но продължаваше да смята, че този курс ще й бъде от голяма полза. Тя също убеди своите шефове, че си струва да се покрият пътните разходи, ако й бъде отпусната стипендия. И така два пакета документи заминаха за “Предизвикателства пред устойчивото развитие” тази година. Добрите новини дойдоха през май – и двете стипендии бяха одобрени. Двама човека от България щяха да участват в курса.

На 9 юни всички бяха на лице във Woudschoten Centre и курсът започна. В залата за лекции имаше 47 участника наистина от всички кътчета на света. Започнахме с практическа игра. Всички игри се наричаха “симулации”, защото ни поставяха в условия, доста добре моделиращи ситуации от реалния живот. Две групи от по 3 човека трябваше да постигнат максимални печалби за своята бедна държава от продажбата на нефт на трета страна, която беше богата и купуваше всичкият си нефт от тях двете. Лошото бе, че двете държави не си говореха – по политически причини. Макар нашата група да се справи доста добре и в крайна сметка да постигна задоволителна обща печалба и за двете страни, ни стана ясно, че е много трудно да се работи максимално ефективно със затворени очи, макар целта да нямаше нищо общо с политическите недоразумения между двете страни. Добре, че имахме възможност на два пъти да се срещнем с другата страна, за да успеем наистина да се разберем как да продължим взаимно изгодно. Другото, което научихме от тази игра бе, че ако страните постигнат взаимно доверие на най-ранен етап и стриктно спазват уговорките си, ползата многократно се увеличава. Имаше групи, в които двете страни постоянно си правеха номера. Те наистина бяха много назад със спечелените пари, както поотделно, така и заедно. Разбира се от това печелеше само третата - богатата страна.

Дните по-нататък бяха посветени на научаване и практикуване на основните правила при участието в преговори между различни заинтересовани страни - с различни интереси, но все пак една обща цел – по-добро бъдеще. Научихме, че има определени неща, които, ако бъдат старателно и качествено изпълнени, шансовете за постигане на консенус и изгоден изход за всеки един участник в преговорите са доста големи. Разбира се еднозначни рецепти за успех няма. И така важните неща са:

Много добра предварителна подготовка. Това всъщност са месеци, а понякога и години подготовка преди да може уверено да се седне на кръглата маса. Подготвителният етап е този, който трябва да произведе изключително стабилни аргументи за всеки отделен интерес, който ще защитаваме после в преговорите. Това означаваше проучвания; консултации с тези, които ще представляваме; срещи с другите заинтересовани страни, за да разберем те за какво те ще се борят; изясняване на положението ни, ако преговорите се провалят (така наречената BATNA – Best Alternative Towards No Agreement). Накратко – много работа и много мислене. На участниците им беше лесно – всичко това бе подготвено от организаторите. Ние само трябваше да го прочетем и да мислим. Но в реалния живот – тази цялата работа трябва да бъде наистина свършена и то много добре, за да можем да имаме не само принципни позиции, но и точни цифри.
Формиране на коалиции. Оказа се, че колкото и силен да си мисли някой, че може да бъде, когато се стигне до преговорите, никой не може да удари еднолично по масата и да каже “Ще бъде моето!”. Интересите на всички са така преплетени и толкова взаимозависими, че всъщност почти винаги най-изгодният изход за всеки участник е постигането на консенсус. Все пак, за да може ползата за всеки да е максимално възможната в ситуация на постигнат консенус трябва да се потърсят страните със сходни интереси и да се договори подкрепата по време на преговорите.
Консенсусът изисква жертви. Цялата подготовка преди преговорите всъщност най-вече ни дава яснота по отношение на това какво ще е положението ни, ако преговорите се провалят и какво искаме да постигнем, за да сме доволни от резултатите на споразумението. Разликата между тези две положения, обаче е променлива величина. От този курс научихме, че много рядко може да се постигне “идеалната” позиция, с която всъщност сядаме на масата. Винаги се налага малко да поотстъпим, за да може да влезем в рамките на възможностите на останалите. Винаги се налага да умеем да мислим не само за себе си, а и за всички, които са на масата на преговорите. В крайна сметка обаче ползата ни от постигнато споразумение почти винаги е и по-голяма отколкото долната ни граница – нашата BATNA.

Всичко това са неща които научихме от серия лекции, но най-вече от самите симулации. Те бяха 3: “Реформа на енергетиката на страна в преход” (тази игра много приличаше на реалността у нас), “Развитие на един пристанищен град-столица”, “Развитие на земеделието в гранична зона”. Във всяка симулация всеки имаше роля, съответно интереси за защитаване. Всяка симулация също така изискваше използването на определени методи, подпомагащи вземането на решения.

В първия случай това беше “Анализ на разходите и ползите”. Макар да е изключително трудно да се сложи цена на чистия въздух, биологичното разнообразие, красотата и т.н. все пак това приблизително е възможно и цифрите в крайна сметка могат да помогнат да се реши къде точно е балансът на интересите на всички.

Втората игра използваше Оценката на въздействието върху околната среда. До голяма степен играта беше фокусирана върху последната влажна зона в хипотетичната страна, която обаче беше и най-икономически и социално приемливото място за разширението на пристанището. Много ясно си пролича, колко малко значи запазването на биоразнообразието за хората, когато на преден план изпъкнат икономическите и социалните им интереси. Тази симулация също така бе показателна и за това колко много може да направи една неправителствена организация, за спасяването на подобни места на Планетата. Не защото имаше силата да удари по масата, а защото успя да задейства “здравия разум” на някои от другите участници в преговорите и те застанаха в подкрепа. В конкретния случай това бяха Асоциацията на бизнесмените и Профсъюза, а не очакваният партньор – Министерството на околната среда, което в един момент бе готово да “предаде” влажната зона заради икономическите интереси в района.

Третата “симулация” ни въвлече в метода “Оценка на риска”. Много несигурност, много неизвестни стояха пред участниците. Да се използва ли новосъздаденото растение по биотехнологичен начин, последиците от което не са известни никому? Да продължим ли с пестицида, чиито вреди все още не са 100% доказани? Да използваме ли предохранителният принцип залегнал в Декларацията от Рио (ако не си сигурен в дългосрочните последици на дадена технология – по-добре не я използвай)? Тази игра наистина се оказа не по силите ни. За разлика от предишната, където всички водещи на курса бяха потресени от резултата, постигнат за първи път – всички 4 групи постигнаха консенсус и всички бяха запазили недокосната влажната зона, в тази игра никой не можа да се достигне до смислено споразумение. Все пак може да се каже, че поне за повечето от групите здравият разум пак беше на път да надделее – предохранителният принцип не беше потъпкан.

Разбира се, курсът не беше само учене и симулации. Имаше и забавления - повечето в ограничения периметър на Центъра, който е разположен в отдалечена гора, но имаше и половин ден в Амстердам. Това даде възможност да се разговаря с хора от много страни и с учените от Русия, САЩ, Нидерландия, които водеха курса. Най-прекрасното бе чувството, че мрежата от хора, които разбират устойчивото развитие като пътят, който ще доведе цивилизацията до наличие на бъдеще не само днес, но и утре, убедително расте.

Съобщение:
България вече има Национален доклад “Устойчиво развитие”. Може да бъде намерен в Интернет страницата на МОСВ:
http://www.moew.government.bg/

Велеслава Абаджиева