Годината е 1919–та. Току що е сключен Ньойският мирен договор съгласно който България трябва да приеме и устрои 200 000 бежанци от Беломорска Тракия. Страната е в разруха, но на хоризонта се задават пари – т.н. “бежански заем”. И тогава на българската водна колегия й хрумва гениална мисъл-част от тези пари могат да бъдат употребени за хидротехническо строителство.

Бързо запрятат ръкави и списват Закон за водните синдикати с Обща Държавна програма по водите, неразделна част от него. Законът е приет от народното събрание през 1920 година. Всичко е готово, налице са инвестиционна програма и необходимите структури- отделението по водите с Върховен съвет по водите към Министерство на земеделието и държавните имоти и водните синдикати. През 1925 г. се подписва спогодбата “Моллов-Кафандарис”, а през 1928 г. и парите от бежанския заем са налице. Част от тях били използвани за пресушаване на крайбрежни земи и блата с идеята беломорските бежанци да бъдат оземлени, но съдейки по сегашните им реституционни претенции това едва ли е станало.

Водите не били забравени и след Втората Световна война. Още през 1945 г. “новото демократично правителство на България” обявило конкурс за проект за използване водите на Централните и Западните Родопи. Намерени били и подходящите мобилизиращи и обединяващи нацията, лозунги:

Левчетата разбира се били наши - заем от народа, който през 90-те години бе върнат на наследниците на тогавашните заемодатели във вид на жълти стотинки.

Веднага след приемането на новата Конституция бил приет и нов Закон, за водостопанството, чиято цел била да обяви всички води за общодържавна собственост, да национализира нужните за хидротехническо строителство земи, да разработи нов двегодишен водностопански план и да създаде необходимите му структури за управление – Министерство на електрификацията и мелиорациите, за проектиране - Енергохидропроект и за строителство – Хидрострой. През 1953 г. е премахната и последната пречка- с нов Закон за водното стопанство са прекратени и водните синдикати. Започва ерата на голямото хидротехническо строителство. Следват водностопански планове, язовири, каскади, напоителни полета, ВЕЦ–ове, нови водностопански планове и водата не стига и пак нови язовири.

През 1968 г. най-после се ратифицира спогодба за заплащане на репарации от втората световна война с водите и тока на р. Арда за идните 60 години. Сделката се услажда на тогавашните управляващи. Какво му плащаш вода която идва и си отива.

През 70–те години се явява нова пречка – част от изградените язовири не се пълнят, поради невярно преценени ресурси, недостатъчни водосбори, голяма консумация на вода. Е, старите лозунги вече не са в крачка с новото време.

Водната стратегия на България трябва да се преформулира и това е направено:

Време е обаче да се обърнем към света и да видим какво става там в това време. През 60–те години световната общественост е вече силно разтревожена от:

И затова предприема съответни мерки, като:

Конференцията обявява периода 1980 - 1990 година за десетилетие на питейната вода и определя основните приоритети на бъдещата водна политика, както следва:

В началото на 1992 г. в Дъблин се провежда нова световна конференция по водите, която свързва решаването на водните проблеми с устойчивото развитие и устойчивото водоползване и служи като основа за конференцията в Рио-де-Жанейро, посветена на околната среда, устойчивото развитие и изготвянето на Дневен ред-21 век. В заключителните документи и от двата форума продължава развитието на водните приоритети формулирани преди това. На тяхната база започва разработването на рамкова директива за водната политика на европейския съюз, чиито основни положения са:

Какво прави България в това време:

· през 1986 г. разработва “Генерална схема за комплексно използване и опазване на водните ресурси в НРБ”, с инвестиционна програма за нови хидротехнически системи и нови язовири.