ЕКОПОЛИС

  Необратимото рециклиране на предмети е разумна практика. Но през последните няколко години производителите и търговците на дребно във Великобритания представиха рециклирането като ”зеленото” решение на проблема с битовите отпадъци. Те могат да приемат рециклирането като метод, докато то е от полза за централизираното производство и за разпространението на големи разстояния. Законът, от друга страна, дава предимство на независимите местни производители - предимство, което големият бизнес определя като ”търговска бариера”. Големите компании също пред-почитат рециклирането, защото то подпомага индустриалната експанзия и осигурява удобно екологично оправдание за планиране излизането от употреба на продуктите (планиране на амортизацията). Тези природозащитни организации, които поставят рециклирането пред дълготрайността на продуктите, наливат вода в мелницата на едрия бизнес.

(Продължава от бр. 58)
  Това, че рециклирането е скъпо, не означава непременно, че то е по-вредно от останалите възможности. Например, възможно е да се субсидира производството на първични продукти и по този начин ще има безброй други непарични характеристики, прекалено комплексни, за да бъдат преценени. Най-общо, финансовата стойност на рециклирането се определя от 3 фактора: енергия, площ и трудови ресурси, включени в събирането. От тях, енергията и площта изискват екологични такси, докато при трудът може да се каже, че не е така. Както и да е, трудът все пак е скъпоструващ и в опитите си да намалят разходите, рециклиращите трябва да инвестират в специализирано високо-технологично оборудване. Дали обаче такива механизирани системи са по-малко увреждащи от другите, всеки може да предположи. Не само, че има свръхизобилие от информация по въпроса - облаци от противоречиви статистики, наричани от анализаторите ”брутален недостиг на данни” - но освен това няма никакво споразумение относно критериите за оценка на влиянието върху околната среда.

ЖИЗНЕНИ ЦИКЛИ
  Нека тогава да възприемем друга, различна перспектива. Какво се случва, ако, например потребител от Плимут, Великобритания, изхвърли с оглушителен трясък празна бутилка от бира или безалкохолно в контейнера за бутилки? Натрошеното стъкло, наричано още калит, може би ще бъде извозено до едно от четирите депа за рециклиране в Уейкфилд, Йоркшир или Шотландия на разстояние от порядъка на поне 200 мили. Там то ще бъде претопено и размесено със суров материал за получаване на нови бутилки и буркани.
   Използването на определен процент натрошено стъкло при производствения процес позволява да се направи значително спестяване на суровини, енергия и вода. Все пак, стъклото е тежко и суровият материал е евтин. Ползата от относително скромните икономии на енергия е повече, отколкото се компенсира чрез високата му цена. Клишето за високата цена на натрошеното стъкло се основава на транспорта и разходите по разделянето му, прибавени към самото рециклиране на стъклото.
  Молекули от употребената от нас бутилка биват претопени в нова ”рециклирана”. Последната ще се транспортира на 70 мили от депото за стъкло до Съсекс, за да бъде напълнена с бира. От там ще бъде откарана с камион на още 200 мили до Шопшир, където би могла да бъде продадена на друг потребител, който ще я вземе в колата си, ще я отнесе в къщи, за да я изпие и накрая, след още едно пътуване с кола, ще я изхвърли в кофата за смет и цикълът започва отново. Това е еднопосочна система, в която производителят не поема отговорността за бъдещото предназначение на опаковката.
  Да сравним тази одисея с типичния жизнен цикъл на най-популярната форма на многооборотна опаковка във Великобритания - бутилката на млякото за доставка. Тази бутилка е собственост на мандра, която на повечето места изкупува млякото от местни млекопроиздодители. Бутилката мляко е доставена до вратата на клиента от мандрата, отстояща най-вероятно на около 5 мили. Вече празна, тя се оставя до вратата, за да бъде взета от млекаря и върната на 5 мили обратно в мандрата; тук тя се измива, консумирайки около 5% от необходимата за направата на нова бутилка енергия, отново се пълни и цикълът се повтаря. Това е ”двупосочна” система, в която производителят има интерес от продължаване живота на бутилката. На национално ниво, бутилката прави около 17 оборота в жизнения си цикъл, като в селските райони достига до седемдесет. Някои малки селски мандри все още използват старинни бутилки за мляко, произведени в средата на 70-те години на миналия век.
  Показателното сравнение тук не е това между млякото и другите напитки. Повечето от предпочитаните марки бира се продаваха в многооборотни бутилки преди големите централизирани пивоварни да превземат Великобритания и да пуснат алуминиеви кутийки (кенове) и еднократни бутилки. Нито пък просто сравняваме повторното пълнене с рециклирането. Това, към което се насочваме, са двете различни системи за разпространение (дистрибуция). Първата, по-дълга и централизирана ”еднопосочна” система има капацитета да гарантира преработката (с помощта на субсидии за рециклиране), но не е в състояние да поеме транспортните разходи по транспорта на дълги разстояния. Втората ”двупосочна” система, местна и децентрализирана, е в състояние да разнася обемистите бутилки на къси разстояния (без субсидии), но няма капацитет да гарантира всички операции по рециклирането. Коя от тези две системи е по-малко вредна за околната среда, може да бъде пресметната чрез сравнение на двете карти по-долу.
  Точно тук е загадката в спора между многооборотните и рециклираните опаковки. Контейнерите за повторна употреба, които са тежки, понеже трябва да са трайни, са най-подходящи за местна дистрибуция, докато рециклираните контейнери - за по-широка дистрибуция. Все още, повечето изследвания, сравняващи различните опаковъчни системи, обръщат малко или никакво внимание на разстоянията и, следователно, на енергията и суровините, използвани при транспортирането. Те по-скоро се забавляват да броят километрите, изминати от един контейнер или степента на сбиване на материала при депонирането му, докато една на най-важните променливи - на какво разстояние трябва да пътува материала, е често пренебрегвана.

ТЪРГОВСКИ БАРИЕРИ
  Не е трудно да се проумее причината за този пропуск. Всеки опит да се определи или регулира разстоянието, което стоката или нейната опаковка трябва да измине, ще бъде пречупен през гледната точка на свободната търговия и, в сегашното състояние на нещата, едва ли би бил насърчен. Принуждавайки (или субсидирайки) всеки производител да рециклира, се създава голямо поле за действие на всяка компания, достатъчно голяма да издържи на големите географски отдалечени пазари. Mалките ”неконкурентни” производители, които не са в състояние да реализират икономии от мащаба, са на път да бъдат изстискани. От друга страна, принуждавайки всеки бизнес да възприеме в голяма степен повторната употреба, се дава ясно предимство на малкия местен и предполагаемо по-неефективен бизнес, което лесно би могло да се определи като ”протекционализъм”.
  Тази теза лесно би могла да бъде подкрепена с яростната съпротива на индустрията срещу многократната употреба и местната система за връщане на бутилки. Република Ирландия, например, се опита през 1980 г. да прокара държавна забрана за употребата на кенове и PET за алкохолни напитки, но това предложение бързо бе поставено под вето от комисията на Европейския Съюз и забравено. Въпреки това, през 1988 г. друга малка държава – Дания - беше изправена пред Европейския съд. Причината бе датски закон от 1981г., изискващ всички марки бира и безалкохолно да бъдат продавани в многооборотни бутилки, който международната промишленост за напитки определи като търговска бариера. Съдът подкрепи тази гледна точка, но освен това определи, че датският закон може да бъде оправдан по екологосъобразност - доколкото не съществува алтернатива в европейското законодателство, което да предложи същото или по-високо равнище на защита на околната среда.
  Това условие потвърди нежеланието на законодателите да признаят, че относителните предимства на повторната употреба и рециклирането за околната среда зависят от включените дистанции. Възможно е някои държави извън ЕС да могат да представят доказателство, че системата за рециклиране на кенове и пластмасови бутилки в съюза може да бъде по-екологосъобразна, отколкото система, тътрузеща напред-назад бутилки на стотици километри. Датчаните могат да контрират, че независимо какъв е случая в Европа, в Дания специално многооборотните бутилки са най-екологосъобразни. В тази случай, Европейският съд ще трябва да вземе решение, нямащо нищо общо със относителните достойнства на повторната употреба и рециклирането, които са обусловени от разстоянията, а просто откровено да се запита дали международната икономика има право да заобикаля местните икономики.
  Подобен дебат се разгръща и в Германия, където през 1991г. Закона за опаковките изработи система, която ”изглежда напълно фокусирана върху рециклирането като решение на кризата със сметищата”. ”Опаковките трябва да бъдат използвани повторно доколкото това е технически и икономически приложимо”, от друга страна Закона ”не разширява изискването за икономическа приложимост за събирането и преработката на материалите от опаковки”. Регулирането задължава производители, дистрибутори и търговци на дребно да събират обратно опаковките и да плащат за тяхното рециклиране или депониране - двупосочна система. Както и да е, има една вратичка в Закона, позволяваща на индустрията да организират алтернативна система - Германската двойна сиситема или DDS - според която фирмите могат да прехвърлят срещу заплащане отговорността за техните отпадъци. Промишлените корпорации приеха тази възможност с удоволствие, доколкото тя ги освобождава от задължението да събират, транспортират, сортират и преработват собствените си отпадъци, задължение, което би могло сериозно да подкопае конкурентноспособността на вносителите от големи разстояния. Водещите фигури в немската опаковъчна индустрия обвиниха системата DDS в поглъщане на повече енергия отколкото се спестява при рециклирането, но техните забележки не успяха намалят ентусиазма, обхванал индустрията във връзка с тази програма.
  Въпреки това, в последната минута беше ”пробутана” поправка от депутати от Бавария, която определя минимална 70 процентова квота за многооборотните бутилки. “Явно е”, пише Алианса за картонените опаковки за напитки и околна среда, (т.е. Тетра Пак), ” че тази квота е включена в резултат на натиска върху политиците от страна на малките пивоварни от Бавария. В Обединеното Кралство и особено във Франция смятат, че мерките са несправедливи към вносителите на бира и минерална вода, и желаят сезирането на Европейския съд във връзка с този закон. Още веднъж става ясно, че конфликтът между многооборотните и рециклираните опаковки всъщност е конфликт между местните дистрибуторски мрежи и международните централизирани такива.

екополис 3-ти сектор

екополис
3-ти сектор