Министерството на околната среда и водите (МОСВ) на Република България е органът, чийто основни функции са да създава, провежда и контролира политиката по опазване на околната среда в страната. Поради това не би било изненада, ако в повечето случаи от своята дейност то би се оказало опонент на останалите държавни институции и власти в стремежа си да прокара политика, допринасяща за опазване на природата на България, осигуряваща по-здравословна околна среда на българите и ­ в крайна сметка ­ водеща до постигането на онова не напълно изяснено състояние, наричано “устойчиво развитие”. Не бих казал, че останалите институции в страната нямат по същество същите или подобни цели, но те просто не ги осъзнават или ги пренебрегват в името на други ­ често далеч по-прозаични ­ интереси и щения.

Как действа МОСВ, за да може все пак да балансира постигането на целите си в неблагоприятна за това среда? (Имам предвид “неблагоприятна среда” не само във връзка със сегашната ситуация в Югославия, но и по-общо безкрайно проточилите се “реформи”, както и факта, че по-голямата част от обществото също не е осъзнала докрай важността на така изразените цели и не е готова да се включи с реални действия за тяхното постигане.) Как министерството определя своите приоритети, за да постигне максимален ефект при недостига на ресурси, на обучен персонал и на подкрепа от останалите институции? Какви са неговите взаимоотношения с природозащитните неправителствени организации, които в много от случаите оказват помощ на усилията му и чиито действия могат да наклонят понякога везните при вземането на решения?

Отговорите на тези въпроси са важни, защото могат да дадат насоки за подобряване на дейността и за постигане на по-голяма ефективност както на самото министерство, така и на неговите партньори от НПО, понякога тенденциозно определяни като “врагове” и “саботьори”.

Ще отбележим факта, че при сегашния ръководен екип се предприеха някои много амбициозни ходове, чието успешно реализиране би могло да подпомогне както състоянието на околната среда в България, така и да даде аргументи за развитието на дейности, свързани с най-новите открития на науката и техниката, което пък води до известни предимства на международния и вътрешния пазар. Сред тези опити ще споменем “Програмата за въвеждане на безоловни бензини и за подмяна на автомобилния парк в страната”, Закона за чистотата на въздуха, желанието да се изготви “Стратегия за управление на отпадъците” и в по-общ смисъл ­ желанието проблемите да се решават комплексно, а не на парче, и т.н. Министерството в много случаи реагира позитивно на сигналите от НПО, когато те са добре аргументирани. Правят се опити да се въвлекат и други институции, правата и възможностите на които в някои случаи дори са по-големи от тези на МОСВ при решаването на определени проблеми. Далеч съм от мисълта, че може да се изброи всичко положително, а и едва ли е нужно при добрата реклама, която министерството си прави.

Далеч по-важно е да се видят онези “тънки места” в работата на МОСВ, които пречат да се оформи цялостна позитивна картина на усилията за опазване на околната среда.

1. Преди всичко трябва да се отбележи фрапиращото противоречие по отношение на така наречената “Стратегическа оценка за въздействието върху околната среда” (СОВОС). Въпросът за СОВОС е уреден в Закона за опазване на околната среда (ЗООС) в чл. 20, ал. 1, т. 2 макар и по същността си, но не и терминологично. От друга страна, в Наредбата за ОВОС съществува чл. 2, който по смисъла си прави опит да отмени чл. 20, ал. 1, т. 2 на ЗООС. Така де факто се внася объркване, което някои институции (например Софийска община по въпроса за “Хилтън”) се опитват да тълкуват в свой интерес. Липсата на практика по СОВОС води до там, че Народното събрание прие на бърза ръка тъй наречената “Стратегия за развитие на енергетиката до 2010 г.”, която представлява леко фризиран препис на подобен документ, сътворен по Жанвиденово време с цел да закрепи екстензивното развитие на отрасъла, а оттам и на страната ни, за сметка на приватизиране на печалбите от ядреното лоби в местен и международен мащаб. Подобен проблем се очертава и с цитираната по-горе “Стратегия за управление на отпадъците”, в която фигурират откровени антиекологични предложения като изграждането на пещи за изгаряне на отпадъците (инсинератори) ­ едни от основните източници на прочулите се покрай бомбардировките в Югославия диоксини и фурани. Този пример показва несъгласуваността между различните законови и подзаконови актове и най-вече ­ опитите да се оставят “отворени вратички” в законодателството. Така, дори при наличие на съответните инструменти, те не могат да бъдат използвани по предназначение. Подобен е примерът и с проектите, неподлежащи на задължителна ОВОС, където липсва контрол върху разрешенията, издавани от кметовете.

2. Интересен е подходът към Националния екофонд. С очакваните за тази година над 70 млрд. лева той се превръща в основен инструмент за подкрепа на политиките по околната среда. Но буди учудване липсата на информация (освен последваща, фрагментарна и силно обобщена) за неговата дейност. Меко казано, не е уместно МОСВ едновременно да бъде инвеститор и контрольор на една и съща дейност.

3. Друго противоречие е свързано с факта, че част от персонала на МОСВ членува в бордове и фирми, чиято дейност трудно може да се определи като “опазваща околната среда”. Така тези фирми се оказват със специални протекции, когато срещу тях трябва да се предприемат санкции, свързани със замърсяването.

4. Огъването пред “висши интереси” е също проблем, с който МОСВ дори не прави опити да се пребори и да защити обществения интерес. Това важи за случаи като затварянето на опасните блокове 1­ 4 в АЕЦ “Козлодуй”, Проекта за възстановяване на околната среда ­ МДК “Пирдоп”, корекцията на коритото на река Луда и каскадата “Горна Арда”. Поради подобни причини не се контролира и процесът по издаването на разрешения за обекти, които не подлежат на задължителна ОВОС. Като капак ­ на годишната среща на НПО в Пловдив министър Манева обясни, че не било време да се ратифицира Конвенцията от Орхус (за достъп до екологична информация и право на правосъдие по екологични въпроси), защото трябвало да се изчака общият Закон за информацията (на Марио Тагарински) и защото някои въпроси се решавали по сложен начин. Сложното всъщност е, че Конвенцията дава предимства на гражданите и вменява задължения на администрацията ­ ситуация, безкрайно нелюбима на българските властимащи от възстановяването на Третото българско царство и досега. Тези и други случаи говорят, че все още МОСВ не заема принципна позиция и не мери при всички случаи с еднакъв аршин. Така то само се поставя в частична изолация от потенциалните си партньори от НПО и от обществото, за които в такива случаи остава разочарованието, че “пак някой горе нещо е уредил”.

5. Отказът да се дадат някакви преференции на компаниите, предлагащи екологосъобразни стоки, услуги и ноу-хау, с обяснението: “във валутен борд сме”, също отразява двойствен стандарт. Ако проблемът е в борда, тогава да бъде решен чрез неговото прекратяване. Очевидно обаче проблемът е другаде. Защото бордът изисква финансова дисциплина, но не налага границите на бюджета. Бюджетът и държавните харчове следва да се определят от разбиранията за тяхната необходимост и приоритет. А тук необходимостта се заключава в прости действия от типа “преоблякъл се Илия, погледнал се ­ пак в тия”. Защото, ако на страната например е нужна административна реформа, никой не може да обясни защо се бетонират по местата им всички бюрократи, без да се извърши драстично орязване на и без това раздутите щатове. Тогава и възможностите за преференции ще бъдат повече. Всъщност много по-добре би било не да се въвеждат преференции, а точно обратното ­ да се наложат утежнени данъци (до 100 и повече процента) за замърсителите и разхитителите на ресурси и енергия. Тогава те сами ще се ликвидират.

Всички тези ­ а и още някои други ­ моменти показват непоследователност, която най-много вреди на защитата на околната среда, при това с явното или скрито съгласие на МОСВ. Само ако нещата се поставят на принципна основа, ако се разбере, че единствено последователната работа по опазване на природата и човешкото здраве, както и използуването на възможностите, записани в законодателството, могат да доведат до трайни положителни резултати и да допринесат за много по-големи ползи за България, отколкото при сегашния двойствен ­ “балансиран” според някои ­ подход; ще бъдат осъществени и заявените в програми и стратегии цели. Подход, чието продължително прилагане ще ни доведе до състояние, много различно от положението в страните, с които искаме да се сдружим в обединена и просперираща Европа.