Около 50 % от хората днес имат абстрактно-хуманистична нагласа за съпричастие към екопроблематиката ­ носят съзнание за сериозна опасност и за негативни тенденции, за внимание към конкретни прояви, за отвореност за информация и проблематизация, декларират потенциална готовност за лично участие.

Още до 25 % проявяват толерантност към хората, които са съпричастни с екопроблематиката, но в същото време лично остават дистанцирани. В друга икономическа и по-стабилна социална ситуация тези хора биха могли да се прелеят към групата на потенциално готовите за лично участие и съпричастие.

Около 20 % от хората не само са дистанцирани от екопроблематиката и от дейностите, но са и агресивно анти настроени. Отнасят се или с нескрито пренебрежение към екоактивистите, или дори с обвинения, че за тях това е начин да правят обществена кариера.

Обобщено според нашите данни днес в България лично участващите в екодейности представляват 1-2 % от активното население.

Имат екоактивисти в контактното си обкръжение още около 17 %.

От многомерните cross-таблици може да се съди, че реално активният контингент плюс този, който може да се активизира и привлече в конкретни мероприятия, днес е в рамките на от 2 до 5 %. Вероятно още около 5 % трудно биха се включили в реална дейност, но поне морално и психологически биха подкрепили екоинициативи и екоактивисти.

Над 80 % от хората днес са далеч от всякаква екодейност и екоинициативи, нито познават хора, които активно участват. Поне две трети сред тази група дори не се замислят върху информация за екорискове и проблеми.

Едва 10 % от запитаните могат да си спомнят определено предаване или информация. Най-често споменът не е конкретен и сюжетен, а само какво е говорено. Тоест има спомен за проблематика, но не и за конкретното є съдържание.

(Заб.: изследването е проведено преди началото на Косовската война, тоест в обстановката на “нормално” структуриране на медийното масово въздействие.)

Този въпрос демонстрира факта, че масовите медии не предлагат на общественото съзнание проблемите на живата природа и екологичните рискове ­ системно и с привличащи вниманието филми и предавания. За медиите екопроблематиката е третостепенна, чрез нея най-често се запълват дупки в програмните схеми, а не е изведена в ранг на отделен тематичен жанр в програмната схема. Така те лишават екопроблематиката от естествения за нея и политически смисъл ­ доколкото тя е критерий за ефективност и перспективност на социалното управление.

Разбира се, обратната страна на медийното състояние на екопроблематиката е слабата провокация към медиите от страна на екосдруженията, недостатъчната им самопропаганда, дори подценяването на системната работа с журналистите и формирането сред тях на свое заинтересовано лоби.

Медийният вакуум индиректно говори поне за няколко неща.
1. Политическите екоорганизации нямат постоянна и проблемно акцентирана обществена визия.
2. Неправителствените екосдружения също не са експонирани системно в масовите медии ­ в този смисъл дейността и успехите не само са локализирани в тесния кръг на екоактивистите, но засега няма еэективен механизъм за привличане и ангажиране на общественото внимание и съпричастие.
3. Екопроблематиката по принцип е потънала като третостепенна в общественото внимание ­ изтласкана от острите проблеми на продължаващата и задълбочаваща се икономическа криза, от продължаващото масово обедняване, от нестабилността на трудовия статус и доходите, от системно нагнетявания стрес във всекидневието на повечето хора днес.

В резултат става ясно, че днес екопроблематиката е загубила както своята политическа мотивираща сила, така и моралната си сила в ежедневието ­ за идентификация със стил на живот, който включва грижа за условията на живот, опазване на чистотата и поддържане на природно равновесие и хармония.