В долното си течение големите реки имат много завои. Те могат да се прекъснат и да останат като стари корита, които пресъхват или се заблатяват. При пролетното пълноводие в тях навлиза свежа вода. Тя ги прочиства от старата тиня и същевременно носи нови наноси, които постепенно ги затлачват.

По р. Дунав крайречните блата са били в непрекъснатата и широка 30–40 км ивица в ниската и равна Влашка низина. Българският бряг, като всички десни брегове на реките в северното полукълбо, е стръмен и висок. Но навсякъде в крайречните заливни низини с остатъци от стари завои е имало и блата*. Най-големи са били Голямото блато – 19 кв. км; Свищовската Балта – 17 кв. км; Краище – 13 кв. км; Беленското блато – 10 кв. км и Видра – 9, 2 кв. км. По-малки и пресъхващи, замочурени райони е имало край селата Байкал, Вардим, Батин, Пиргово, Мартен, Пожарово и др. Днес от 20 блата с площ 100 кв. км са оцелели само 3 с обща площ едва 5 кв. км – Лищева (Гарван-Попинското блато), Кайкуша и Сребърна, но и трите са с променен воден режим, например Кайкуша от дълбочина 3 м днес почти няма вода. Останалите блата са изчезнали от географската карта. Запазени са някои участъци от Островското блато, а Орсойското, Пожаревското блато и Калимок са преустроени като рибарници. За другите само отводнителните канали напомнят, че някога все пак ги е имало. Пресушаването започнало през 20-те години, а най-мащабните дейности били в края на 40-те и началото на 50-те години. Този период е добре документиран в различни държавни и общински архиви. Победителите в голямата битка са известни, но другото, което може би никога няма да разберем, са имената на "победените" – изчезналият свят на животните и растенията, обитавали най-богатите природни екосистеми на умерените ширини – блатата. Малко са естествениците, запретнали крачоли и ръкави и нагазили в тинята сред пиявиците и комарите, за да разкажат своите преживявания и това, което са видели. И все пак такива има. Сведения за флората и фауната са ни оставили и чужди (Лоренц-Либурно, Райзер, Радаков, Ходек, Калберматен) и български автори (Ст. Петков, Г. Бончев, А. Петров, В. Стрибърни, П. Патев).

Последните останали днес блата са Сребърна, Кайкуша и Лищева.

Нека се върнем в началото на века. През пролетта пълноводният Дунав нахлувал в низините, след него оставали поредица от плитки блата. През горещото лято част от тях пресъхвали, в други водата намалявала до 0, 30-0, 50 м и гъсто обраствали с водна растителност. В най-плитките части се развивали съобществата на високите полупотопени растения като тръстиката (Phragmites australis), папура (Typha latifolia и Typha angustifolia) и камъша (Shoenoplectus lacustris). Сред тях в окрайнините растели блатната перуника (Iris pseudacorus), лаваницата (Alisma plantago-aquatica), стрелолистът (Sagittaria sagittifolia) и кушевото (Phalaris arundinacea). Част от по-плитките блата почти изцяло били покрити с тази растителност. Оставали свободни някои гьолове, които местното население наричало "лъщинета" или "окна". Такива обрастнали блата били Кюприйското, Орсойското, Вардимското, Кайкуша. Огромни тръстикови масиви имало в Тутраканската низина, а "лъщинетата" били само около селата Бръшлен и Нова Черна. Сравнително чисти били Карабоазките блата и Свищовската Балта. Те представлявали плитки крайречни езера. В "лъщинетата" масово се развивали подводни растения и такива с плаващи листа. Това са водните лилии, какичките, водните лещи (Lemna minor и Lemna trisulca) и водната лейка (Salvinia natans). Последните две плътно покривали водното огледало на Островското блато. Там се срещал и своеобразния с плаващите си мечовидни листа стратиотес (Stratiotes aloeides). Жълтите (Nuphar lutea), белите (Nymphea alba) водни лилии и какичките (Nymphoides peltata) се срещали в почти всички крайдунавски блата. Най-големи били съобществата им в Карабоазката низина, където заемали повърхността на хиляди декари площ. Между тях можело да се видят и лъскавите плуващи розетки на джулюна (Trapa natans). Той често образувал самостоятелни обраствания, а жилавите подводни стъбла били голяма пречка за риболовите мрежи. Такива обраствания били характерни за Свищовската Балта, Беленското и Козлодуйските блата. За разлика от него разковничето (Marsilea quadrifolia) е с нежни листенца, прилични на четирилистна детелина. Масово този вид се срещал в плитките части на Карабоазките и Орсойското блата. Дъното на водоемите било заето от разнообразни гъсти подводни съобщества, най-често хилядолистника (Miryophyllum spicatum) и роголистника (Ceratophylum demersum). Интересно е, че липсвали в Карабоазките блата. Там ги замествали различни видове тънколистни ръждавецови (Potamogeton pussilus, P. pectinatus, Zannichelia palustris). Разнообразни видове ръждавец имало и в Козлодуйското блато. Там наред с обикновените видове – Potamogeton lucens, P. crispus, растели и някои редки като Potamogeton trychoides. Заедно с тях масово се срещали малката (Najas minor) и морската (Najas marina) русалки, и спиралната валиснерия (Valisneria spiralis). Последният вид образувал подводни ливади в Островското и особено в Беленското блато.

Сред водната растителност гъмжало от живот – от микроскопични водорасли и първаци до бозайници и птици. Естествено най-много били безгръбначните – червеи, ракообразни, водни насекоми и техните ларви. Изследователите по блатата неизменно споменават за две същества, чието присъствие било най-осезаемо за хората – пиявиците и комарите. Странно звучи, но без тези същества животът в блатата е невъзможен. През пролетните пълноводия заедно с придошлата река в низините навлизали и милиони риби с готов за хвърляне хайвер. Малките рибки растели в топлата и спокойна вода, изолирани от хишниците в реката. Тяхна основна храна били ларвите на комарите, други водни насекоми и червеите. Заради това и богатството на риба в Дунавските блата било голямо. Георги Бончев оставя списък от 22 вида. Наред с обикновени видове като шаран (Cyprinus carpio), сом (Silurus glanis), щука (Esox lucius), платика (Abramis brama) и каракуда (Carassius carassius), навлизали и редки като чига (Acipenser ruthenus) в Карабоаз и михалца (Lota lota).

От земноводните най-разпространени били голямата водна жаба (Rana ridibunda) и червенокоремната бумка (Bombina bombina), но се срещали и други редки видове, например в Свищовско и Беленско имало находища на Балканска чесновница (Pelobates syriacus balcanicus). Една от ролите на земноводните в речните екосистеми е да служат за храна на водните змии (Natrix natrix и Natrix tesselata) и на птиците.

Многообразието на птиците в блатата трудно може да се вмести в границите на една статия – от миниатюрните шаварчета до грамадните морски орли, жерави и пеликани. Всъщност къдроглавият пеликан (Pelecanus crispus) и в миналото е бил рядък. Освен съществуващата и до днес колония в Сребърна е имало още една вероятно в Островското блато. Популациите на всички чапли и кормораните днес са жалки останки в сравнение с това, което били в началото на века. Колонии е имало почти навсякъде по Дунав и по островите в блатата. Големи струпвания на гнездещи чапли е имало в Карабоазките блата (Десна), Свищовската Балта и тръстиковите масиви на Сребърна.

Ибисите (Plegadis falcinelus) и лопатарките (Platalea leucorodia) почти навсякъде гнездели заедно с чаплите. В покрайнините на голямота блато Видра са гнездели и сиви жерави (Grus grus) – днес изчезнал в България вид. По сухите възвишения около блатата често се срещали дропли (Otis tarda) и стрепети (Tetrax tetrax), например над Карабоазката, Цибърската и Беленската низини. Най-многобройната група птици естествено били водните кокошки (Fulica atra и Galinula chloropus) и патиците. В Беленското блато, а вероятно и в други е имало и сиви гъски (Anser anser). Обширните заливни низини са били много привлекателини за различни дъждосвирцови птици.

Характерните брачни турнири на бойниците (Philomachus pugnax) можели да се наблюдават в Карабоазките блата. Пак там по данни на А. Петров са гнездели и различни видове водобегачи (род Tringa), кюкавци (Actitis hypoleucos), стридояди (Haematopus ostralegus), кокилобегачи (Himantopus himantopus), блатна лястовица (Glareola pratincola), бекасини (Gallinago gallinago) и много други. Вероятно са се размножавали и по-редки видове. Например в Свищовското блато през размножителния период са виждани голямата бекасина (Gallinago media) и чернокрилата блатна лястовица (Glareola nordmanni). От рибарките преобладавали речните (Sterna hirundo), белобузите (Chlidonias hibrida) и черните (Chlidonias nigra) рибарки. В шумните им колонии често се заселвали речните чайки (Larus ridibundus) и различни видове гмурци. Това богатство от риби и птици естествено е привличало и хищници – морски орли (Haliaetus albicilla), орли-рибари (Pandion haliaetus), черни кани (Milvus migrans) и малки кресливи орли (Aquila pomarina) гнездели често по Дунавските острови. Блатата били техните ловни полета. Тръстиковите блатари (Circus aeruginosus) гнездели сред високата блатна растителност. Полските блатари (Circus cyaneus) ловували и се размножавали в обширните ливади край блатата. Едно от малкото наблюдения на тази птица през размножителния период е от Свищовско. От хищните бозайници в блатата и околностите им се срещали видри (Lutra lutra), порове (Mustela putorius), лисици (Vulpes vulpes), диви котки (Felis sylvestris) и вълци (Canis lupus). Интересно е, че единственото достоверно находище на европейската норка (Mustela lutreola) в България е в Свищовското блато. Срещали се и много растителноядни – сърни (Capreolus capreolus), диви свине (Sus scrofa), различни гризачи.

В блатата животът процъфтявал във всичките си форми, но разноцветния парад, който се опитахме да покажем, не е самоцелен. Показателно е сравнението със съвременното състояние на пресушените низини. Всеки, който е пътувал из Побрежието, Карабоаз или Свищовско, е видял пуста равнина, прорязана от отводнителни канали. Някъде стърчи сноп изсъхнала тръстика и никакви следи от живот. Веднага се сещаме за книгите или старите вестници, в които пише за грандиозните успехи на "зрелия социализъм". Един от най-значимите е превръщането на "вонящите" блата в "плодородни" ниви. След прочетеното дотук всеки сам може да си направи извод доколко вонящи са блатата. А наистина ли са плодородни освободените земи? Алувиалните почви са богати, но с много тънък хумусен хоризонт, което ги прави лесно разрушими. Чувствителни са към замърсяване и лесно акумулират замърсители от различен произход. Блатните почви са глинести и с недобре хумифицирано органично съдържание. Изискват скъпа и сложна обработка – разрохкване, минерално торене, внасяне на микроелементи (бор, мед и др.) и много внимателно дрениране. Но дори и най-прецизното отводняване не може да елиминира високите подпочвени води. Постъпващите от р. Дунав води внасят малки количества соли, които постепенно се натрупват– до 35 гр. на 1 л. вода. През сухото лято и след обилно изпарение, тези соли се вдигат на повърхността. На места почвата дотолкова се засолява, че се превръща в нов вид – солончак. На нея не може да вирее нищо друго освен стъкленката (Salicornia europaea). Местното население нарича такива места "солища" – много характерни например за Карабоазката низина. Но дори и при слабо засоляване културните растения започват да страдат от т. нар. хлорози – пожълтяват, намаляват размерите си и дават ниски добиви. За да се предотвратят тези процеси, се прилага система от мероприятия – гипсуване (калцият измества натрия от поглъщателния комплекс на солонците), промиване с поливна вода, наторяване с азотни торове. Това естествено оскъпява продукцията. Самото отводняване също е скъп процес – каналите непрекъснато се наблюдават и поддържат и най-важното е, че мощните турбини на помпените станции работят със скъпо електричество. Получава се затворен кръг – големи разходи, нискокачествена продукция и нови разходи. Пред собствениците има две възможности – да се откажат от земеделие или да увеличат количеството за сметка на качеството. Гладът за обработваема земя е довел до едно странно явление, което може би изисква правен коментар. Повечето от големите блата са пресушени окончателно след национализацията, т. е. земите им винаги са били държавни. Днес неизвестно как всички крайдунавски низини са разграбени и върнати на частни собственици. И въпреки солидното рамо на държавата населението там продължава да намалява. Естествено тук важи тенденцията за намаляване на селското население в страната, но веднага изниква въпросът: От какво са се препитавали в миналото жителите на големите села сред блатата? Отговорът е – от риболов. През 1929 г. в монографията за блатата в България проф. Г. Бончев предлага начини за стопанисване – като обработваеми земи, за пасище или като рибарник. Но сериозните му аргументи не били чути. Причината е, че блатата са се смятали освен за похабена земя и за опасни развъдници на болести. Броят на заболелите от блатна треска (малария) достигал 500 000 души годишно. През 1965 г. официалното признаване на България като страна, свободна от малария, се считало за триумфален успех, който се дължал основно на пресушаването на блатата. Тук нека оставим фактите да говорят. От познатите у нас 39 вида кръвосмучещи комари от подсем. Culicidae преносители са два: Anopheles maculipennis и A. superpictus, като вторият се среща предимно в Южна България. Следователно една от главните причини за унищожаването на 100 кв. км блата са тези два вида насекоми. Ако в далечната 1930 г. това е било логично и закономерно, днес веднага се сещаме за поговорката за бълхата и изгорената черга. С утвърждаването на екологията като водеща наука, все повече се налага екосистемният подход, включително и при решаване на въпроси, свързани със здравето на хората. Природните екосистеми са съвкупност от организми със сложни и често недостатъчно познати взаимоотношения. Тоталната борба води до обратни ефекти – да си спомним поучителния пример с употребата на ДДТ. Вече са разработени ефективни методи за биологична борба с комарите – внасянето на рибките гамбузия (Gambusia affinis), изготвянето на бактериални препарати на базата на Bacillus thuringiensis и B. sphaericus, ювенилните хормони и т. н. И тук, във връзка с казаното за екосистемите, може да бъде добавен един интересен факт. След пресушаването на Свищовско-Беленските блата уловът на риба в съседния участък на р. Дунав е намалял няколко пъти. Причините са ясни – липсата на територии за размножаване.

Всичко казано дотук за съжаление е постфактум – блатата вече ги няма. Дали наистина животът в тях е унищожен безвъзвратно? Тук ще цитираме едно предупреждение на проф. Г. Бончев за комарите и връзката им със заливните низини: "…като се има предвид живота на комарите, би трябвало треската да се ограничи, но нея я има и в места далечни от блатата, а за това са причина малките бари, локви и други мочурища около заселищата, които поддържат развитието на комарите, а следователно и на болестите… (тях местното население трябва да изчисти…) …не стори ли това то дълго ще приписва на блатата източника на болести, без те да са много виновни за това…"

Към споменатите от Г. Бончев водоеми можем да добавим и големите отводнителни канали. Те са с бавно движение на водата, с тинесто, недълбоко (до 1, 5 м) дъно. Често при пълноводие на Дунав и недобро почистване се разливат и заблатяват околните участъци. За радост в тях са се спасили не само пиявиците, жабите и комарите, но и някои редки животински и растителни видове- факт, на който зоолози и ботаници не са обърнали достатъчно внимание. В канали в Карабоазката, Беленската, Побрежието и Островската низини са се запазили бели (Nymphaea alba) и жълти (Nuphar lutea) водни лилии, разковничето (Marsilea quadrifolia), джулюнът (Trapa natans) и дори стратиотесът (Stratiotes aloides) (при с. Селановци). Съставът на растителността в каналите приблизително показва как са изглеждали блатата преди пресушаването им. Състоянието на тази растителност може да се подобри чрез разширения на каналите или чрез изграждането на малки басейни. Трябва да се направи и специално проучване на възможностите в тях да се запазват редки и застрашени видове. За съжаление за по-едрите бозайници и повечето птици каналите не са спасение. При тях много важен е факторът "безпокойство", което и най-широкият канал не може да елиминира. Само връщането на поне част от големите заливни низини може да ги спаси. Това е възможно да стане и има много примери – възстановяването на "Евърглейдс" във Флорида. В развитите Европейски страни старите схващания за блатата са преоценени. В някои държави са осъществени успешни проекти по оводняване на пресушени заливни райони, така например след опустошителните наводнения в Холандия природозащитниците са убедили правителството си, че основна причина за това е липсата на "буфер" от разливни територии по течението на реките. В резултат на това за първи път е премахната част от дигата в долното течение на р. Рейн. В Швеция се прилага програма за възстановяване на влажни зони, поради високата им продуктивност и пречистващ ефект. Дори в Чехия съществува Национален фонд, който подпомага възстановяването на влажните зони и реките. Голямата Европейска магистрала – р. Дунав е обект на специално внимание от правителствени и неправителствени организации и международни фондове (WWF, GEF и мн. др.), както и местни организации. Българското правителство също е подписало меморандум, с който се задължава да съдейства при възстановяване на някои Дунавски блата. За съжаление у нас все още проблемът е по-скоро психологически, отколкото икономически. Все още българите като цяло не проумяват защо някой иска да възстанови нещо, за което десетилетия е било втълпявано че е "вредно", "опасно", че съществуването му е безсмислено. Дори самата дума блато у нас е с отрицателно занчение. Използва се, за да характеризира нещо застояло, гнило, коварно и вонящо.

За съжаление и в държавната политика липсва екологичният подход при решаване на икономическите проблеми. Той се счита за идеалистичен и абстрактен. На призивите за защита на блатата, които са най-богатите природни зони, се гледа като на сантиментална прищявка. Икономическите трудности карат хората да мислят първосигнално. Не е направен дори и опит за елементарна оценка на ползата от обработката на земи на мястото на пресушени блата, не е изчислена стойността на разходите и приходите от тези земи. Много дейности се правят по инерция, често истината се скрива поради страх за заплатите и работните места.

За съжаление не е дошъл моментът, когато на идеята за възстановяване на блато няма да скокнат поне дузина изненадани, ужасени или предубедени граждани или държавни инстанции. Иска ми се да вярвам, че все някой ден този момент ще дойде, че българинът ще приеме по-европейски и съвременен поглед върху екологичните проблеми. Тогава това, което се прави на запад от нас, ще стане факт и у нас. Ще се появи на картата ни блато и на него няма да се гледа като на символ на упадъка, а като символ на новото отношение към заобикалящия ни свят.

* Крайречните заливни низини са Видинската (Чобан или Кюприийско блато), Арчарската (Орсойско блато), Цибърската (Цибърско блато), Козлодуйската (блатата Плоска и Слана), Островската (Островско блато), Карабоазката (Чернополската) (блатата Десна, Видра и Краище), Свищовско-Беленската (Беленското, Татарското, Дековското блата; Кайкуша; Свищовската Балта), Побрежието (Голямото блато, съставено от няколко по-малки, като Бръшлянското и Калимок) и Силистренската (езерото Сребърна и Татарското блато).